Думата Acinonyx дадена в научното му наименование има древногръцки произход. Тя е съставена от две думи akin - „неподвижен“ и onyx - „лапа“. Jubatus означава гривест. Думата означаваща гепард на английски cheetah произлиза от санскрит citrakaya? и означава „пъстро тяло“. Тя навлиза в английския посредством хинди.[2] В България думата гепард навлиза от немски и френски. Тя има латински произход и е в резултат на словосъчетанието gattus pardus означаващо петниста котка.
Acinonyx jubatus jubatus (Schreber, 1775) - обитава южната част на континента, наброява около 500 индивида.
Acinonyx jubatus raineyi (Heller, 1913) - обитава Кения, наброява да 3 000 индивида.
Acinonyx jubatus velox (Heller, 1913) - обитава Източна Африка.
Acinonyx jubatus ngorongorensis - обитава Танзания и ДР Конго.
Acinonyx jubatus soemmeringii (Fitzinger, 1855) - обитава ареал обхващащ страните от Нигерия до Сомалия.
Acinonyx jubatus hecki (Hilzheimer, 1913) - обитава Алжир. IUCN определя популацията на този подвид като критично застрашена.
Азиатски подвидове:
Acinonyx jubatus raddei - обитава район около Каспийско море в Иран. Изключително редки, според някой подвидът дори е изчезнал.
Acinonyx jubatus venaticus (Griffith, 1821) - обетава райони в Индия и Близкия изток. Подвидът има по-малко от 200 представителя живеещи на свобода. IUCN определя популацията му като критично застрашена. Според някой подвидът е изчезнал от Индия през 1962 г. Той се отличава от африканските си събратя по по-тъмния цвят на козината и по-дългото тяло.
Все още съществуват спорове относно факта дали някой от подвидовете не са изкуствено обособени като отделни подвидове само благодарение на географската си отдалеченост. Същите са генетично идентични и не би следвало да бъдат разделяни. Такъв е примера с Acinonyx jubatus venaticus. Според Krausman and Morales (2005) подвидът е идентичен с Acinonyx jubatus hecki обитаващ Алжир и не би следвало да се разглежда като отделен.
Гепардите имат уникална социална организация. По принцип те са едни от най-социалните животни сред котките с изключение на лъвовете. Женските живеят самостоятелно или заедно с все още зависимите от майка си малки и подрастващи котки. Мъжките също се срещат поединично, но доста често образуват стабилни групи наречени коалиции. Те се състоят от два до пет индивида като най често се срещат коалиции от три екземпляра. Някой от групите са съставени от кръвни братя, но често се събират заедно и мъжки неродствени помежду си. За разлика от лъвовете, при които мъжките и женските индивиди се привързват един към друг и живеят в прайд при гепардите това правило не е в сила. В райони, където възможните жертви на гепарда извършват сезонни миграции женските екземпляри мигрират заедно с тях. Мъжките обаче са строго привързани към дадена територия и се стремят да привлекат вниманието на преминаващите през нея женски. В сравнение с другите големи котки плътността на населеност на гепардите е относително ниска. Тя се равнява едва на 10 - 30% от нормалната плътност при лъвове, леопарди и тигри. В Серенгети плътността се равнява на 0,8 - 1,0 екземпляра на 100 km?. Плътността в Намибия дори е по-ниска и достига до 0,2 индивида на 100 km. Интересен факт е, че в райони където останалите големи хищници са изчезнали благодарение на човешката дейност гепардите образуват свесени коалиции от порядъка на 14 - 19 индивида.
Гепардът разчита на бързината си, за да улови жертвата. При лов той не дебне от засада, а се приближава до жертвата и като достигне до около 10 - 30 метра от нея се спуска да я гони. Ако бъде забелязан рано от нея гепарда бързо се отказва. За разлика от другите хищници, гепардите са активни предимно през деня. Дневният начин на улов предпазва гепарда от конкуренция и срещи с нощните хищници като лъвовете и хиените, които могат да ловуват и малките му. По този начин майката има възможност да пази малките през нощта, когато големите хищници са активни. Гепардът е най-успешния самотен ловец. Неговите атаки са до 70% сполучливи. Като една от възможните причини за този резултат се посочва тясната специализация и видови особености осигуряващи възможността за скоростен улов. Единствено хиеновото куче е по-успешен ловец. Неговите атаки са до 80% сполучливи, но с тази разлика, че ловът при него е групов.
Нападаните от него животни най-често са малки до средноголеми копитни бозайници под 40 kg.: Газела на Грант и газела на Томсън, антилопите импала, ориби, брадавичеста свиня. Друга част от тяхното меню представляват някои приземно живеещи птици, като дропли, токачки и дребни бозайници като зайци.
Обикновено преди лов гепардът може да бъде забелязан върху термитник или естествено възвишение. От това място той наблюдава стадата тревопасни животни като си набелязва потенциална жертва. За разлика от много други хищници гепардът никога не яде мърша. Храната му винаги е набавена в резултат на улов. Под прикритието на високата трева той се приближава максимално близо. Едва когато разстоянието се скъси в рамките на 50 - 100 м. гепарда атакува. Гръбначният му стълб е изключително гъвкав и това му помага максимално бързо придвижване, а опашката му служи като балансьор. Краката на гепарда са също изключително гъвкави и позволяват да прави резки завои. За това спомагат и ноктите на задните крака, които забивайки ги в земята изпълняват роля на шпайкове, а възглавничките на ходилата му изпълняват роля на грайфери за по здраво сцепление. Достигайки жертвата с предните крайници я препъва. При падане на земята гепарда захапва гърлото на жертвата и го стиска до задушаване. Поради това, че гепарда има слаба захапка и малки зъли не може да пречупи врата на своята жертва и е принуден да я убива с притискане на гълрото като я души или по-радко, чрез прекъсване на големите кръвоносни съдове.
Преследвайки жертвата гепарда развива изключително висока скорост. Заедно с това рязко се повишава телесната му температура и много бързо тя достига до 40°C. Надвишаването и може да доведе до прегряване и смърт. Това е и причината гепарда да поддържа тази скорост в рамките само на няколко секунди. Силите на гепарда се концентрират изцяло върху набавяне на плячката за сметка на защитата и?. Затова гепарда трябва да се храни бързо преди на трапезата му да се включат и други хищни птици и бозайници.
Макар и хищни гепардите не са агресивни към хората. На излезлите сред природата туристи особено впечатление прави факта, че макар и диви гепардите са любопитни и често се доближават и изучават колите с хора в тях. Любопитството често ги кара да се покатирват и върху превозните средства. Малките гепарди родени в плен не могат да ловуват и са неспособни да улавят плячка в дива среда. Тази способност те научават от своята майка. Когато се хранят гепардите не проявяват агресия един към друг, а мирно си поделят плячката.
Половата зрялост при женските настъпва на 2 - 3, а при мъжките на 3 годишна възраст. Чифтосват се през цялата година, но пикът е по време на дъждовния сезон (от ноември до май). Подобно на останалите представители на семейство Котки овулацияна настъпва по време на половия акт. Половият член е покрит с малки бодли, които дразнят лигавицата на влагалището и предизвикват болка. Тя действа стимулиращо за осъществяването на овулация. Половите актове се повтарят многократно, но са кратки с продължителност до 1 - 2 минути.
Бременността продължава 90 - 98 дена. Ражда от 1 до 3 малки в дупка на земята скрита в гъста трева. Гепардите раждат целогодишно през 15 - 19 месеца, но пикът на раждаемостта е през дъждовния сезон. Новородените тежат 250 - 300 грама. В първите няколко седмици майката всекидневно сменя местоположението си, за да не привлича вниманието на други хищници като лъвовете и хиените, които убиват малките и?. Съвсем малки те са беззащитни срещу един друг опасен хищник - пантерата. Смъртността при малките е около 90%. До третия месец малките са покрити с дълга сива козина, а козината по дължината на гърба е по дълга и се нарича грива откъдето идва и втората част от официалното му таксономично наименование. Тя спомага лесното им укриване в тревата. След това тази козина опадва и се заменя от нова върху която ясно започва да се очертава и характерната окраска на вида. Малките се отбиват на 4 месечна възраст, а на 7 месеца започват да ловуват. Остават с майка си около година и половина.
На дължина тялото му достига до 180 - 220 cm, при което на опашката се падат около 75 cm, тежи от 40 до 65 kg.Гепардът е котката, чиито белези най-много я доближават до кучетата. Те са пригодени за бързо движение. Мъжките са по-големи от женските. Краката им са тънки, дълги и жилави, а заострената форма на тялото изключително наподобява на хрътка. Главата е малка и заоблена, а опашката е тънка и дълга. Тя се използва за баланс, когато той ловува. Козината на гепарда е къса, жълтеникавокафява до златиста, избледняваща на корема и врата. Тя е обсипана с добре оформени черни петна по цялата повърхност на тялото. Диаметърът на петната варира в замисимост от местоположението, но е в рамките на 1,9 - 3,8 cm. На главата се образуват слъзни ивици започващи от вътрешния очен ръб и лировидно се спускат до горните устни заобикаляйки носа. На края на опашката се образуват 5 - 6 черни пръстена, а на върха има кичур бели косми. Много често гепардът се бърка с леопарда. Разликата с него е, че леопардите са по-тежки, петната имат розетковидна форма и никога на главата не се образуват слъзни ивици.
Цялото устройство на тялото при гепарда е създадено в резултат на развитие на белези постигащи бързина при бягане. Тези белези са налагани дълго време за сметка на други. Пример за това е големината на зъбите. Те са малки в резултат на факта, че са с по-малки корени. За бързината на гепарда е необходимо и по-голямо количество кислород. Като приспособеност за това носната кухина е с увеличен размер за сметка на зъбните алвеоли. Така малката зъбна алвеола може да осигури и залавянето на малък зъб. Ноктите не се прибират в лапите като по този начин играят роля на шпайкове при спринтиране. Стъпалата на краката са покрити с груба люспеста кожа позволяваща здраво сцепление със земята при бягане. От всички големи котки най-дълги крака има гепардът. Макар на височина да е колкото леопардите - над 90 см, краката му са с 30 см по-дълги. Ноздрите са широко отворени, гърдния кош е дълбок, а белия, черния дроб и сърцето са уголемени. Тъмната слъзната линия под очите не разсейва постъпващата светлина и спомага за доброто фокусиране на жертвата. Черепната кутия на черепа е по-голяма за сметка на лицевия му дял. Гепардът има плоско лице позволяващо чудесно бинокулярно зрение. Тялото е тясно, дълго и добре замускулено. Достигането на висока скорост и поддържането и? за кратко разстояние освен предимство има и някой недостатъци. Телесната температура бързо се покачва над 40°C, а в мускулите се образува млечна киселина в резултат на разграждането на въглехидратите. Опасността от прегряване и появата на чувство на умора са причините гепарда да не поддържа тази скорост повече от 400 метра. Това е и причината след убиване на жертвата гепарда да не пристъпва към консумация, а да си почине за известно време. Това е и критичен период в който той е уязвим от други големи хищници и лесно губи улова си.
Интересен факт е, че гепардите не издават характерния рев специфичен за големите котки. Представителите на вида издават различни специфични звуци в зависимост от конкретната ситуация, в която се намират и поведенческа реакция. Звуците на гепардите са както следва:
Чуруликане или цвърчене - този звук се издава от майката и малките, когато те се търсят един друг. Звуците издавани от малките са по-тънки и наподобяват на цвърчене от птица. Тези звуци се чуват от гепардите на разстояние от 2 км. и позволяват майката и малките лесно да се откриват.
Хъркане - това е накъсан нисък звук издаван от възрастни индивиди по време на размножителния период. Звукът може да се разглежда като социална покана на единия към другия, израз на интерес, несигурност или проучване на отсрещния при среща.
Ръмжене - това е звук издаван от гепард в случай на дискомфорт или когато той е изправен пред опасност.
Виене - звукът представлява ескалация на предходния и обикновено се издава при повишена опасност.
Мъркане - това е характерен звук за всички котки. Той е знак на доволство и се издава както от възрастни така и от малки индивиди. Мъркането се издава както при вдишване така и при издишване.
В наши дни по-голямата част от популацията се среща в Африка, но в миналото е бил широко разпространен и в Азия. В момента има няколко "островни" азиатски популации в Индия и Иран. По непотвърдени данни все още се среща и на Арабския полуостров. Има данни, че гепарди са наблюдавани и в страни от бившия СССР - Армения, Азербайджан и Туркменистан. Последният случай на забелязан гепард в Туркмения е бил през шестдесетте години на миналия век. Най голяма гъстота на популацията е в страните от Субсахарна Африка - Намибия, Ботсвана, Кения и Танзания.
Днес се приема, че гепардът е напълно изчезнал в 76% от историческите си местообитания. Това е станало само в рамките на последните два века като през 1900 г. броят на гепардите в световен мащаб е наброявал 100 000 екземпляра. Най-драстично това е станало в Азия. Тук той изчезва в резултат на въздействието на няколко фактора, повечето от които са резултат от човешката дейност. В тези местообитания намаляват дивите тревопасни животни, които са плячка за гепарда, урбанизират се естествените му местообитания и не на последно място гепардите са ловувани от местната аристокрация. Голяма част от азиатските гепарди са улавяни живи и опитомявани за домашни любимци. По-устойчива е африанската популация, но въпреки това и тук се наблюдава драстична загуба на местообитанията на голямата котка. Най-голямо ограничаване на ареала се наблюдава на север от Сахара. Пример за това е рязкото намаляване на гепардите в Алжир.[
Гепардът обитава открити тревисти пространства като савани и слабо хълмисти полупустини, често се среща в предпланини с глинеста почва. Тези места са благоприятни за начина му на набавяне на храна и възможността за развиване на бърза скорост при преследване на жертвата. Най-широко разпрастранен е в Намибия където живеят около 2 - 3 хил. екземпляра. Въпреки това и тук бъдещето им е несигурно поради факта, че около 10% от загубите на добитък на някой от фермерите се дължи на гепарда.
Гепардът е представител на семейство Котки и единствен вид от род Acinonyx. Първоначално видът бил наречен Felis jubatus (Schreber 1775), но уникалното му анатомично устройство кара таксономите да го отделят в отделен род и да го нарекат Acinonyx jubatus (Brooks 1828). Различни автори описват от шест до осем подвида. Други автори описват като отделен подвид и представителите на „кралския гепард“ (Acinonyx jubatus rex), които се появяват на бял свят в резултат на изявата на рецесивен ген в поколението на нормални родители. Само два от подвидовете са азиатски.
Подобно на почти всички видове котки гепардът притежава 38 бр. хромозоми. 13 чифта от хромозомите са абсолютно идентични с останалите видове. Последни генетични проучвания сочат близко роднинство на гепарда с пумата (Puma concolor) и ягуарунди (Puma yagouaroundi). Днес те обитават Северна и Южна Америка. Трите вида са произлизат от общи прародители дошли от Азия, които дават началото на т. нар. „линии на оцелота, риса и пумата“. Предшествениците им преминават в Северна Америка през Беринговия проток, когато е съществувала сухоземна връзка. След покачването на морското ниво американската популация остава изолирана, което води до появата на нови видове. Преди 6,9 - 6,7 млн. години се образува „линията на пумата“, от която са възникват пумата, ягуарунди и гепарда. Поради големите различия с останалите визове от семейството на котките дълго време е смятано, че гепарда е много древно животно рано възникнало и еволюирало до днешния ви вид. Данните от хромозомния и имунологичен анализ сочат обаче противното. Гепардът е сравнително млад вид. Анализът на неговото поведение показва доста сходни черти с останалите видове котки. Въпреки тези съмнения гепарда може да послужи като пример за необичайно бърза морфологична еволюция на фона на сравнително сходния хромозомен набор при вида с останалите видове котки. Все още не са изследвани фосилите на общия прародител на днешните три вида котки, но въз основа на изследването на митохондриалната ДНК се приема, чи той е населявал Северна Америка още преди 8,25 милиона години. Дивергенцията между между трите вида настъпва преди около 4,9 млн. години. В периода между 1 и 4 млн. години „американските“ гепарди проникват отново през Беринговия проток в Азия, достигайки до Африка, където се установяват до днес.Предполагаемият вид населил Азия и Африка се нарича Acinonyx pardinensis и се характеризира с по-голямо тяло от съвременния вид.
Открития на кости от най-примитивния известен досега гепард напоследък обръщат основната теория за произхода и разпространинеито на гепарда. През 2008 г. в Китай е открит череп на гепард от вида Acinonyx kurteni живял преди 2,2 - 2,5 млн. години. Всички характеристики сочат, че това е най-примитивният откриван до момента гепард. Според учените (Christiansen and Mazak) възникването и еволюциянта на гепарда са протекли в Стария свят, а по-късно древни видове са мигрирали в Америка.
Съвременният вид гепард еволюира преди около 200 000 години. През последният ледников период, когато изчезват много видове бозайници включително и няколко вида големи котки гепарда също е бил на ръба да изчезне от лицето на земята. Това се е случило преди около 10 - 12 хил. години. Според някой изследователи видът достига до критичен минимум на своя брой. Въпреки това оцелява в резултат на инбрийдинг популацията постепенно се увеличава и видът оцелява до наши дни. Като потвърждение на това предположение е факта, че около 90% от сперматозоидите отделени със семенната течност при гепарда са мъртви, нежизнени, с раздвоени опашки и глави и ред други аномалии. Всеки втори индивид е почти пълно копие на произволно взет за пример екземпляр. Друг факт подкрепящ тази теория е високата смъртност при новородените и подрастващи индивиди. Въпреки подходящите условия на отглеждане тя продължава да е висока и при гепардите родени и отглеждани в плен. Смъртността при тях е в рамките на 30%.
Гепардът е включен в Приложение I на Конвенцията за международна търговия на изчезващи видове от дивата фауна и флора (CITES) и в повечето страни е защитен от националното законодателство. Въпреки това в някои страни все още се позволява гепардите да бъдат убивани поради факта, че представляват опасност за добитъка.
Смята се, че световната популация на този вид наброява 7 500 - 10 000 индивида като около 10% от тях живеят в плен. Преброяване през седемдеседте години на миналия век сочи, че дивите гепарди са наброявали 15 000 бр. като спада им с около 30% се дължи на намаляване на местообитанията, разпокъсване на ареала и отстрела на котките от фермери.
Кралски гепард е наблюдаван за пръв път в природата през 1926 г. в Зимбабве. През 1927 Pocock го обявява за отделен подвид, но това решение е отмененио през 1939 г. поради липса на доказателства. До 1974 г. са известни 22 бр кожи от този "подвид" и 5 съобщения на очевидци, които са наблюдавали кралски гепард. Въпреки това обаче снимка на екземпляр в дивата природа не е правена. През 1975 г. по време на една своя експедиция криптозоолозите Пол и Лена Ботрели успяват да направят качествени снимки на кралски гепард. От тях става видно, че на ръст той е по-едър и е с различна черна окраска на тялото. Черните петна са по-големи, често слети помежду си, а на гърба се образуват черни ивици. Едва през 1986 г. кралски гепард е заснет отново в свободно състояние.
До 1987 г. на учените са били известни 38 екземпляра кралски гепарди повечето от тях само като кожи. Пълният статут на тази разновидност била разрешен през 1981 г., когато в изследователския център за гепарди „De Wildt“ в ЮАР две сестри едновременно раждат като в поколението на всяка имало по едно кралско гепардче. И двете са били оплодени от мъжки заловен в Трансваал. През следващите години в центъра се раждат още няколко екземпляра с тези белези. Кралския гепард се явява като рядка мутация проявяваща се в поколението на гепарди населяващи райони в Зимбабве, Ботсвана и в северната част на Южна Африка провинция Трансваал.
Известни са и други редки мутантни форми на гепарда проявяващи се в резултат на меланизъм, албинизъм или сиво оцветяване на козината. Това са мутации проявяващи се предимно в Индия при гепарди отглеждани в плен и използвани за лов. Меланизмът е доста често срещана мутация в семейството на котките, но при гепарда той е по-рядко регистриран. При тях по-често се наблюдава форма на меланизъм при който се променя формата и големината на черните петна и обединяването им в ивици. През 1608 г. на моголския император Джахангир е показал бял гепард. Основния цвят на животното бил бял с лек син отенък а петната са бледи и сиви. Екземпляри с изявен меланизъм са наблюдавани в Кения и Замбия. „Червените“ гепарди представляват индивиди с тъмни кафяво-червени петна на златист фон. Гепардите с цвят „Изабела“ представляват бледо жълти екземпляри с бледо червени петна. В някои пустинни райони гепардите са необичайно бледи. Вероятно те са с по-добър камуфлаж даващ им предимство при лов. Син или Малтийски гепард е описан като бял със сиво-сини петна или бледо сив с тъмно-сиви петна (малтийски мутация). През 1921 г. в Танзания е убит гепард без петна с изключение на няколко малки в областта на врата и гърба.
В последните години все по-често срещано заболяване сред гепардите отглеждани в плен е заболяването АА амилоидоза. Това е болест с фатален изход и е регистрирана при 70% от аутопсираните гепарди отглеждани в зоопаркове. По етиология тя много наподобява на прионовите заболявания при животните и на Алцхаймеровата болест при хората. Установено е че причината за възникването му е видоизменен протеин, който за разлика от досега известните на науката прионови заболявания не се натрупва в мозъка, а в далак, черен дроб и други вътрешни органи. Заразяването на здрави гепарди се получава вероятно при консумиране на изпражнения от болни индивиди. Установено е отделянето на известни количества протеин с фекалиите. Възникването на заболяването АА амилоидоза е притеснителен факт на фона на все повече намаляващия брой на гепардите в световен мащаб. Като евентуална профилактика на заболяването се препоръчва редовно почистване на изпражненията в местата, където се отглеждат гепардите.
През 2003 г. е установен първи случай на спонгиформна енцефалопатия по котките. Случаят е бил регистриран при гепард роден във Франция и отглеждан в плен. От тогава до днес поне при още осем гепарда родени и отгледани в плен е констатирано това заболяване.
Подобно на домашната котка гепардите могат да бъдат заразени и с котешки херпесвирус, който да предизвика заболяване с увреждане на лигавицата на дихателните пътица с поява на респиратолни смущения и възникване на кожни язви. Това отново е проблем за животните отглеждани в плен. Профилактиката е лесна и се прилага, чрез използване на ваксина.
През осемдесетте години на миналия век сред свободноживеещите гепарди е регистрирана епизоотия на заболяването Инфекциозен перитонит при котките.
Висока смъртност в резултат на антракс сред гепардите е регистрирана през 1998 г. в Национален парк „Етоша“ в Намибия. За разлика от останалите големи хищници гепардите не се хранят с умрели животни, а сами си убиват плячката. По този начин риска да изядат месо от болно от антракс животно е много малък. За разлика от гепардите хищниците хранещи се с мърша са изградили естествена защита срещу антраксните бацили.
По-честото боледуване на гепарди отглеждани в плен де дължи на наличието на стрес. Откъснати от естественото си местообитание и нормалния начин на живот нивото на стрес сред тези животни е по-високо. В периода 1992 - 1998 г. в Намибия е проведено изследване сред 81 свободно живеещи гепарда за наличието на антитела за особено опасни инфекциозни заболявания характерни за котките. Характерно за гепардите в Намибия е че те живеят в близост до ферми откъдето често набавят и част от своята плячка. При този начин на живот те често се срещат с овчарски кучета и домашни котки. Вероятността да се заразят от тях е много голяма. При проучването е установено, че някой от изследваните гепарди са изградили антитела срещу вирусите на гана, котешки инфекциозен перитонит, херпес, панлевкопения и котешка левкемия. Въпреки ясните доказателства, че тези гепарди са имали досег с особено опасни вируси, които предизвикват смъртоносни епизотии сред тях в района на изследването не е регистрирана клинична проява на някое от заболяванията сред популацията от гепарди. Като факт подкрепящ това изследване може да се посочи и епизоотията от гана в Серенгети през 2002 г., където вирусът поразява 1/3 от популацията на лъвове в парка, но гепарди не заболяват.
От незаразните заболявания е установено, че голяма част от гепардите в плен боледуват от остър и хроничен гастрит. Смята се, че заболяването се появява н рузултат на стрес причинен от живота в плен и неестествения начин на осигуряване на храна. Причинители на заболяването са протеобактериите Helicobacter heilmannii and Helicobacter acinonyx. Те са близки с вида причиняващ гастрит при човека Helicobacter pylori. Клинически заболяването се демонстрира с повръщане, лигавене, загуба на тегло, промяна в апетита до пълната му липса и лошо състояние на космената покривка
Гепардът не напада човек и не проявява агресия към него.Опитомява се лесно, дори в миналото се е използвал като ловно животно.Той е използван от египтяни, перси, по-късно от абисинци, араби и индийци като животно за лов. Много са случаите, когато гепарди са подарявани на крале и аристократи. Известно е например, че Чингис хан и Карл Велики са притежавали гепарди като домашни любимци.Гепарди са използвани за лов от аристокрацията на много средновековни държави като Италия и в различни руски княжества. Руските князе са използвали гепардите за лов на сайги. Немски пътешественик от XV век описва как арменски княз притежавал около сто гепарда дресирани за улов. Кръстоносците са ги използвали при улов на антилопи и газели в Сирия и Палестина. Най-голям бум на модата да се ловува с гепарди е имало в много страни от Европа до Китай в периода на XІV - XVІ век. Великия моголски император Акбар Велики през XVІ век е притежавал 1000 гепарда, които използвал за насищане на ловните си страсти.
В наши дни малки диви гепарди се улавят незаконно и се продават на черно на заможни млади мъже от Обединените арабски емирства. Те биват обучавани да ловуват газели така както се е практикувало в древността.
Опасността от намаляване на гепардите е свързана с ограничаване на територията, която населяват като тя се превръща в обработваема земя, урбанизирана територия, прокарват се пътища или се добива нефт. Друга опасност за вида е намаляване и на тревопасните животни естествена плячка за гепарда, навлизането на домашни животни в тяхната територия, чрез което се конкурират с дивите тревопасни и конкурентно ги изместват. По този начин отделните популации се изолират пространствено една от друга и се намалява възможността от осигуряването на генетично разнообразие в потомството, колкото и малко да е по принцип то. Някой от страните са въвели и квота за контролиран лов на гепарди през годината. Отчита се и сериозен бум на бракониерството, което допълнително усложнява ситуацията.
Един от пионерите в областта за опазване на вида е Фонда за опазване на гепардите в Намибия. Целта му е максимално да се ограничат възможните контакти на дивите котки с домашния добитък за да се избегнат и конфликтите с фермерите. Един от начините за това е използването на кучета-пазачи на продуктивните стада.
В Иран гепардът е защитено животно. Основните защитени зони, които той населява са пет национални парка: Кавир, Кхар Туран, Найбандан, Бафк и Дар Анжир като броят на гепардите в тях не е установен с точност, но се предполага, че той е в рамките на 60 - 100 индивида. От 2007 г. в някой от парковете започва изследване на редките популации от гепарди и леопарди посредством радиочестотна техника.
Някои страни като Намибия и Кения са разработили национални планове за действие и стратегии за опазване на гепардите. Разработени са и регионални стратегии за съхранение на вида в Южна и Източна Африка. Тези планове включват редица подобрения в наблюдението, проучванията на вида и обмен на информация. Задължително се провеждат и програми за популяризиране на гепарда сред местното население. Създадени са няколко специализирани мрежи целящи опазването му.
Зоните в Африка, които представляват своеобразни крепости за опазването на вида са националните паркове Кгалагади (Южна Африка и Ботсвана), Нхаи, Чобе и делтата на Окаванго (Ботсвана), Етоша (Намибия), Лиува (Замбия) и естествено в Серенгети (Танзания). В Алжир съществува малка популация в района на Ахагар. Въпреки тези защитени територии гепардите често излизат извън тях. Това налага да се опазва дивата среда от човека като се осигурява възможност за свързаност между популациите. Важен фактор е и поддържането на относителна стабилност в популациите на дивите тревопасни животни.
Гепардите са част от културата на човечеството от доста дълго време. Първите сведения за това са от преди 5000 години в Месопотамия. Египтяните са смятали гепарда за свещено животно. В гробницата на Тутанкамон са открити артефакти от множество гепарди. Съществуват сведения, че до шейсетте години на миналия век в някой от бушменските племена гепарда е използван като храна.
На Хинди Cheetah (гепард) означава петнист. Той е стройно дългокрако животно, но може да се каже, че е донякаде необичаен, тъй като обединява в себе си много черти от представителите на котките и кучетата. Прилича на хибрид, получен от кръстостване на леопаред и куче. Главата му изглежда малка в сравнение с дългите му крака и изобщо едрото му тяло. От очите като следи от сълзи има по една черна линия стигаща до края на устата. Лапите са му малки и ноктите им не се прибират в тях както при останалите видове котки. Гладката и сравнително гъстата космена покривка е с къс косъм. На цвят е пясъчножълта или жълта до ръждива. Върху този фон са разхвърляни многобройни закръглени тъмни петна, които за разлика от тези на барса нямат светъл център, т.е. не са пръстеновидни. Дългата му и сравнително дебела опашка от основата докъм средата притежава окраска подобна на леопардовата, а надолу се редуват дебели черни пръстени, тези пръстени са отличителни за всеки гепард. На дължина тялото му достига до 1,800 - 2,200 см, при което на опашката се падат около 75 см, тежи около 45 кг. Храната му се състои от различни видиве птици, зайци, газели и разни степни копитни животни, не яде мърша. Ловува през деня когато другите хищници (главно лъвове) почиват. Той се прокрадва умело към жертвата си дотолкова доколкото му позволява местноста, след това я преследва с бърз бяг и големи скокове, големите жертви ги убива като ги сабаря на земята и ги задушава, а малките убива след захапване през черепа. Много от преследванията не носят успех. Гепардът е най-бързото четириного животно в света, най-впечатляващия атлет сред котките. Лапите са му като шпайкове - никога неприбиращи се нокти, възглавничките на ходилата имат "грайфери" за по здраво сцепление. Ускорението на тази котка е изумително, от покой можа да развие над 90 км/ч за 4 секунди (максималната измерена скорост е 113 км/ч). Прешлените действат като пружина и го изтласкват напред при подскоците, опашката му служи като жироскоп и запазва равновесия при взимане на остри завои с висока скорост. Но сърцето му е едва 1/3 от човешкото в съотношение с тялото и гепарда не е много издръжлив. Може само за малко да поддържа тази изумителна скорост. В някои случай хиени и лъвове му крадат плячката. Размножават се през цялата година, бременноста трае около 3 месеца, женската ражда 2 - 5 малки, те са отбити от третия до шестия месец, В първите няколко седмици майката всекидневно сменя местоположението си за да непривлича вниманието на други хищници като лъвовете и хиените които убиват малките и. Смъртността при малките е около 90%. Остават с майка си около година и половина. Полова зрялост достигат на 2 години. Той е типично степно животно, населява райони с равни или хълмисти пясъчни пустини, като често се среща в предпланини с глинеста почва. Разпространен е в Африка на юг от Сахара и в югозападна Азия - от Арабския полуостров до Индия, като понякога се среща и в Туркменистан. Живее до 16 години. Застрашен от изчезване, на брой са около 2 500.
Гепардите имат един проблем които е в самите тях, тяхната популация не се радва на добро здраве. Техните гени са почти идентични и сякаш всички гепарди са братя и сестри или клонинги на самите себе себе си. Според учени причината за това датира преди 18 000 години, когато е настъпило глобално застудяване, и сякаш само една група гепарди или една единствена майка с малките си се е спасила.
Снимки на гепард
Снимки на други хищници
Всичко за Косатките
Всичко за Лъвовете
Всичко за Леопарда
Всичко за Сибирския Тигър
Всичко за Бенгалския Тигър
Всичко за Индокитайския Тигър
Всичко за Суматрийския Тигър
Всичко за Южнокитайския Тигър
Изчезнали Видове Тигри
Хиеново Куче
История на Хиените
0 коментара:
Публикуване на коментар